На 1 октомври, Покров Богородичен, бе сложен край на разкола, който измъчва нашата Църква вече шест години. Помирението бе постигнато на Всеправославния събор, който се проведе на 30 септември и 1 октомври в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” в София. В него участваха представители на всички поместни православни църкви, които в продължение на два дни търсеха начини за преодоляване на разкола в Българската църква. Тъй като разделението съществува вече много години и е успяло да проникне дълбоко в църковния живот на страната, то и пътят за преодоляването му се оказа дълъг и труден.

Представители на разколниците лично се явиха пред Всеправославния събор и представиха покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявиха, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказаха се от своите санове, получени по време на разкола, и се явиха на Всеправославния събор като обикновени монаси.

Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прие отново в лоното на Православието. Беше им признато епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият “патриарх” Пимен се отказа от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отмени наложените му анатема и низвержение и му бе дадена титлата бивш Неврокопски митрополит.

В изказванията си по време на събора Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II подчерта, че представителите на всички поместни православни църкви са се събрали в София, за да подкрепят Българския патриарх Максим и ръководената от него канонична Църква. Според Руския патриарх разколът разстройва целия църковен живот в България и от това страдат най-много вярващите. Алексий II с болка отбеляза, че ако този събор се бе провел в Атина или Москва, или Букурещ, то площадът пред катедралния храм щеше да е пълен с народ. Слабият интерес у нас е показател за църковното съзнание на българското общество.

След приключване на заседанията, участниците във Всеправославния събор подписаха заключителен документ с решенията от двудневните разисквания.

В своята реч при закриването на събора Цариградският патриарх Вартоломей изрази надежда, че завърналите се в лоното на Църквата ще се окажат достойни за огромното доверие, което им гласува целият православен свят. Той подчерта, че всички трудове и усилия на участниците в събора са били направени за благото на Църквата и вярващите в нашата страна. Патриарх Вартоломей се обърна към българския народ с призива да приемат своите братя, които до вчера са били на страната на разкола, за да се възстановят единството и мирът в Църквата.

Цариградският патриарх многократно подчерта, че преодоляването на разкола е чудо, станало пред очите на всички. Сега Българската православна църква ­ не само в лицето на клира, но и на миряните ­ има голямата отговорност да съхрани единството, постигнато с усилията на цялото Православие.

ЦВ

РЕШЕНИЯ НА СВЕТИЯ РАЗШИРЕН СЪБОР

Светият разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор, събрал се по молба на Блаженейшия патриарх на София и цяла България г-н Максим и по покана, както и под председателството на Н. Б. Всесветейшество Вселенския патриарх г-н г-н Вартоломей, който представлява и становището на Високопреосвещения архиепископ на Карелия и цяла Финландия г-н Йоан, в София, в свещения храм “Св. Александър Невски” от 30 септември до 1 октомври на спасителното лето 1998-о, при заседаващи заедно с Вселенския патриарх от страна на поместните патриаршески автокефални и автономни светейши Православни църкви:

1. Блаженейшият патриарх на Александрия и цяла Африка г-н Петър VII,

2. Блаженейшият патриарх на Антиохия и целия Изток г-н Игнатий VI,

3. Високопреосвещеният митрополит на Назарет г-н Киряк, представляващ Блаженейшия патриарх на Йерусалим и на цяла Палестина г-н Диодор,

4. Блаженейшият патриарх на Москва и цяла Русия г-н Алексий II

5. Блаженейшият патриарх на Белград и цяла Сърбия г-н Павел,

6. Блаженейшият патриарх на Букурещ и цяла Румъния г-н Теоктист,

7. Блаженейшият патриарх на София и цяла България г-н Максим,

8. Блаженейшият архиепископ на Кипър г-н Хризостом,

9. Блаженейшият архиепископ на Атина и цяла Гърция г-н Христодул,

10. Блаженейшият митрополит на Варшава и цяла Полша г-н Сава,

11. Блаженейшият архиепископ на Тирана и цяла Албания г-н Анастасий,

12. Преосвещеният епископ на Марианске Лазне г-н Симеон, представляващ Блаженейшия архиепископ на Прага и цяла Чехия и Словакия г-н Доротей,

както и придружаващите ги:

1. Високопреосвещените митрополити на Никопол и Превеза г-н Мелетий, на Пергам г-н Йоан и на Филаделфия г-н Мелитон, от Цариградската църква,

2. Високопреосвещеният митрополит на Хартум и цял Судан г-н Тит, от Александрийската църква,

3. Високопреосвещените митрополити на Тир и Сидон г-н Илия и на Мексико г-н Антоний, от Антиохийската църква,

4. Високопреосвещените митрополити на Йерапол г-н Ириней и на Бостра г-н Тимотей, от Йерусалимската църква,

5. Високопреосвещените митрополит на Смоленск и Калининград г-н Кирил и архиепископ на Калуга и Борово г-н Климент, от Руската църква,

6. Високопреосвещените епископи на Бачка г-н Ириней и на Браничево г-н Игнатий, от Сръбската църква,

7. Високопреосвещените митрополит на Молдавия и Буковина г-н Даниил и архиепископ на Клуж г-н Вартоломей, от Румънската църква,

8. Високопреосвещените митрополити на Сливен г-н Йоаникий и б. Нюйоркски г-н Геласий, от Българската църква,

9. Високопреосвещеният митрополит на Пафос г-н Хризостом и Преосвещеният хорепископ на Тримитунт г-н Василий, от Кипърската църква,

10. Високопреосвещените митрополити на Неапол и Ставропол г-н Дионисий и на Александропол г-н Антим, от Гръцката църква,

11. Преосвещеният епископ на Супрасъл г-н Яков, от Полската църква,

12. Високопреосвещеният митрополит на Корча г-н Йоан, от Албанската църква,

за разглеждане и разрешаване на проблемите, които предизвика създаденият през 1992 г. разкол в светейшата Българска църква, пристъпи към следното:

А. обсъди извършеното от този разкол от гледна точка на догматите на православната вяра, преданията на светите и богоносни отци и свещените канони;

Б. прецени, че наличието на разколи в лоното на светите поместни църкви представлява най-голям грях, който лишава пребиваващите в разкол от освещаващата благодат на Светия Дух и предизвиква в съвестта на най-малките наши братя, които вярват в името на Господа, голяма и понякога трудноизлечима, та дори и въобще неизлечима съблазън, и че затова дълг на православните пастири е по всякакъв начин и с прилагането на пълна икономия да се премахват разколите и да се възстановява единството във всяка поместна църква;

В. прикани групата, която е в разкол, да дойде на заседанията на Събора и когато тя дойде чрез упълномощени представители на нейните предстоятелствуващи архиереи, прие като извършена с искреност заявата за разкаяние и копнежа за възвръщането им в единството в едната православна Църква,

и реши следното:

1. Прие заявата на разкаяние на пребиваващия в разкол бивш Врачански митрополит г-н Калиник, който е низвергнат от Св. Синод на светата Българска църква, и като я прецени за задоволителна, го възстановява в степента на архиерейството и в св. Врачанска митрополия, в която е архиерействувал. Същевременно поради настоящата нужда решава да се раздели досегашната св. Врачанска митрополия на св. митрополия на Враца, в която остава като каноничен неин пастиреначалник Високопреосвещеният митрополит Калиник, и на св. митрополия на Плевен, в която чрез настоящото решение се поставя за каноничен митрополит избраният като Врачански митрополит след отпадането и низвержението на Високопреосвещения г-н Калиник Високопреосвещен митрополит г-н Игнатий.

2. Прие заявата на разкаяние от страна на групата в разкол, самоназоваваща се “Българска патриаршия” под ръководството на избрания като “патриарх” от тази група бивш Високопреосвещен Неврокопски митрополит г-н Пимен и желанието им за възвръщане в единството на светата Православна църква, и в случая ­ в единството на каноничната Църква и йерархия на България под ръководството на Блаженейшия патриарх на София и цяла България г-н Максим, заява направена от името на всички иерарси, които са с тях, т.е. 1. “Български патриарх” Пимен, 2. Доростолски “митрополит” Генадий, 3. Софийски “митрополит” Инокентий, 4. Пловдивски “митрополит” Борис, 5. Видински “митрополит” Амвросий, 6. Виенски и Европейски “митрополит” Авенир, 7. Стобийски “епископ” Гавриил, 8. Тивериополски “епископ” Павел, 9. Адрианополски “епископ” Евлогий, 10. Браницки “епископ” Теодосий, 11. Знеполски “епископ” Константин, 12. Брегалнички “епископ” Яков, 13. Мелнишки “епископ” Никон, а освен това ­ и на всички приемащи ги клирици, и решава:

а/ Приема се бившият Високопреосвещен Неврокопски митрополит г-н Пимен, снема се наложеното му наказание “низвержение” и произнесената срещу него анатема и се възстановява в църковното общение и в степента на свещенство, която е имал, заедно с правото да се смята и титулува “бивш Неврокопски митрополит”. Управлението на св. Неврокопска митрополия и пастирското обгрижване на нейния народ остава в отговорността на избрания на негово място, след извършеното негово низвержение, Високопреосвещен митрополит Натанаил.

б/ Приемат се в църковно общение по крайно снизхождение за служение в епископската степен, в която противоканонично са били възведени, избраните и представящи се според това ръкоположение като “митрополити” и “епископи”, както по-горе се изреждат, и се правят титулярни епископи на Светейшата Българска църква, за да бъдат на разположение на нейния Св. Синод. На горните се дават титлите на древлепросиялите епископии и така оттук нататък те стават: 1. Мелнишки епископ Генадий, 2. Крупнишки епископ Инокентий, 3.Тивериополски епископ Борис, 4. Браницки епископ Амвросий, 5. Знеполски епископ Авенир, 6. Константийски епископ Гавриил, 7. Левкийски епископ Павел, 8.Маркианополски епископ Константин, 9. Станимашки епископ Евлогий, 10. Деволски епископ Теодосий, 11. Месемврийски епископ Яков, 12. Агатополски епископ Никон. Светейшата Българска църква поема грижата в свое време и по достойнство, чрез канонически избор, те да се излъчат за пастиреначалници на епархии.

3. Също така се приемат в св. Българска църква презвитерите и дяконите, ръкоположени от гореспоменатите по време на разкола, и извършените от тях противоканонични чинодействия се обявяват за автентични, валидни и преподаващи благодат и освещение.

4. Също така се обявяват за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните, работили за него и за укрепването му, които са длъжни да устояват със смирение и доверие в единството на св. Православна църква, в която са кръстени и вярват, като приемат за свои канонични пастири Блаженейшия патриарх на София и цяла България г-н Максим и високопреосвещените митрополити и преосвещени епископи на св. Българска църква, които са с него, тъй като те спазват единството на вярата и на общението с всички светейши предстоятели на Православната църква.

И така чрез горните решения, които бяха приети единодушно от всички, с благодатта, щедростите и човеколюбието на великия Бог и наш Спасител Иисус Христос, по вдъхновение и просвещение на Всесветия и живоначален Дух, премахва се създаденият през 1992 г. по какъвто и да било начин разкол и се отстранява от живота и паметта на Светейшата Българска църква, а съответно ­ и на цялата вселенска Православна църква, за слава и чест на най-човеколюбивия Небесен Отец, за напредък и слава на св. Българска църква и на нейните йерарси и за спасение и изкупление, и освещение на христолюбивия є народ.

1 октомври 1998 г.

празник Покров Богородичен

София

Председател на разширения и надюрисдикционен Всеправославен събор

= Цариградски Вартоломей

Вселенска патриаршия

= Никополски и Превезки Мелетий

= Пергамски Йоан

= Филаделфийски Мелитон

Александрийска патриаршия

= Александрийски Петър

= Хартумски и на цял Судан Тит

Антиохийска патриаршия

= Антиохийски Eaiaoee

= Тирски и Сидонски Илия

= Мексикански Антоний

Йерусалимска патриаршия

= Назаретски Киряк

= Йераполски Ириней

= Бостренски Тимотей

Руска патриаршия

= Московски Алексий

= Смоленски и Калининградски Кирил

= Калужски и Боровски Климент

Сръбска патриаршия

= Белградски Павел

= Бачки Ириней

= Браничевски Игнатий

Румънска патриаршия

= Букурещки Теоктист

= Молдавски и Буковински Даниил

= Клужки Вартоломей

Българска патриаршия

= Софийски Максим

= Сливенски Иоаникий

= Бивш Нюйоркски Геласий

Кипърска църква

=Кипърски Хризостом

=Пафоски Хризостом

= Тримитунтски Василий

Гръцка църква

= Атински Христодул

= Неаполски и Страврополски Дионисий

= Александрополски Антим

Полска църква

= Варшавски Сава

= Супрасълски Яков

Албанска църква

= Тирански Анастасий

= Корчански Йоан

Чешка и Словашка църква

= Мариансколазненски Симеон

ИЗЯВЛЕНИЕ НА СВ. СИНОД НА БПЦ

По повод на зачестилите злоупотреби в средствата за масово осведомяване, Св. Синод на БПЦ е принуден да заяви:

­ отхвърля всякакви твърдения и внушения, че повечето от членовете на Св. Синод уж били за оставката на Българския патриарх Максим;

­ твърдо поддържа и подкрепя Българския патриарх Максим, избран в свое време съгласно изискванията на свещените канони и Устава на БПЦ;

­ открито определя като враждебно за светата ни Църква всякакво друго искане и заявление.

Всеправославният събор недвусмислено потвърди, че Българският патриарх Максим не е проблемът, не е и разединяващата личност в Българската православна църква, защото иначе Съборът не би приел и обединил около него отпадналите от единството на Църквата ни и Предстоятелите на Автокефалните православни църкви не биха дошли в София.

Българският патриарх Максим, членовете на Св. Синод и Преосвещените епископи не са пречка за енорийските свещеници да работят усърдно сред повереното им паство, да облагородяват душите и сърцата на своите енориаши, да живеят във всяко благочестие и чистота, да радеят за единството на светата ни Църква, която е стълп и утвърждение на истината и в която е нашето спасение. “Всякой, който е от истината, слуша гласа Ми”, “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши”, казва Господ Иисус Христос.

Председател на Св. Синод

= МАКСИМ

Патриарх Български

Членове на Св. Синод:

= Ловчански митрополит ГРИГОРИЙ

= Сливенски митрополит ИОАНИКИЙ

= Врачански митрополит КАЛИНИК

= Пловдивски митрополит АРСЕНИЙ

= Видински митрополит ДОМЕТИАН

= Варненски и Великопреславски митрополит

КИРИЛ

= Американски и Австралийски митрополит

ЙОСИФ

= Западно- и Средноевропейски митрополит

СИМЕОН

= Бивш Нюйоркски митрополит ГЕЛАСИЙ,

главен секретар на Св. Синод

= Великотърновски митрополит ГРИГОРИЙ

= Доростолски и Червенски митрополит НЕОФИТ

= Неврокопски митрополит НАТАНАИЛ

= Плевенски митрополит ИГНАТИЙ

8 октомври 1998 г.

КОМЕНТАРИ И ИНТЕРВЮТА

ВЕЧЕ НЯМА РАЗКОЛ

Разговор с Негово Високопреосвещенство Американския и Австралийски митрополит Йосиф

­ Ваше Високопреосвещенство, какво е решението на Св. Синод на БПЦ относно грижата за новите епископи? Кога ще пристъпят към изпълнение на своите задължения?

­ Съгласно решенията на Всеправославния събор Св. Синод на БПЦ определи с братска любов и мила загриженост послушанието на приетите в общение наши събратя епископи, които след 1 октомври 1998 г. следва да заемат длъжностите си, известени официално от канцеларията на Св. Синод.

­ Какво бихте посъветвали като архипастир духовенството и миряните относно приемането на покаялите се наши братя и отношението към тях?

­ Да изпълняват решенията на Всеправославния събор, които вярвам са угодни на Светия Дух и на всички нас. Да ги признаем като приети в благодатното единство на светата Българска църква. Да служим св. Литургия с тях, да ги прегърнем като братя в Христа, да ги поздравяваме с целувката на мира. Да поддържаме чрез единството на духа плодотворен диалог. Да споделяме радостите и мъките с тях и да изпросваме техните молитви. Да се вслушваме в техните отечески съвети и да се молим за тях. Да говорим само добри слова за тях и да не припомняме стари грехове, които отдалечават приятели.

­ Какво ще бъде сега становището на БПЦ по въпроса, свързан с канонизацията на Васил Левски?

­ Когато се уредят всички определения и препоръки на Всеправославния събор и се въдворят дисциплината и мирът, както и братолюбието сред нас, тогава може да се образува комисия, която да изготви обстоен доклад пред Св. Синод за евентуалното обсъждане на този въпрос.

Моето лично мнение съвпада с разбирането на проф. Николай Генчев по този въпрос, т.е. не бива да се докосваме до величието на тази изключителна личност, която се ползва с всенародната любов, защото ако го вградим дори в ореол, ще загубим у мнозина името му.

­ Сега, когато е възстановено единството на Църквата ни, как да преодолеем разкола в нас, в начина на мислене и действия? Вашият съвет към вярващите в България?

­ Радвам се, че и вие сте с убеждението, че е възстановено единството на Църквата ни. Разберете всички: разкол вече няма. И Вселенският патриарх, председателстващ Събора, в изобилие на радост и при тържественото биене на камбаните на храм-паметника “Св. Ал. Невски” възкликна: “Ликувай народе! Разколът се разпадна! Църквата ни е една! Слава на Господа! Благодарим на св. Богородица за покрова є над нас!” Оттук нататък никой, никой не трябва да мисли, пише и говори за грешното минало и за злополучното разделение. Да не се дразним един друг, да не си завиждаме. Да бъдем всички едно по Господнята повеля. Да бъдем в единомислие и да живеем в мир помежду си по завета на св. Иван Рилски. Защото народът ни го е казал: “Съединението прави силата!” Ако сме заедно, и Господ ще е с нас, ако сме разделени ­ дяволът ще ликува. Който не може да обикне враговете си, той не е православен.

УТРОТО СЛЕД РАЗКОЛА

Интервю с доц. Иван Желев Димитров от Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, официален преводач на Св. Синод на БПЦ

­ Вие близо четвърт век следите междуправославните отношения и дори участвате в тях като представител на БПЦ. На току-що проведения Всеправославен събор за разкола в БПЦ бяхте и основният преводач. С какво ще запомните този събор?

­ Преди всичко със самия факт, че тук се събраха почти всички глави на Поместните православни църкви. За пръв път в историята на Православната църква се събират на едно място толкова много предстоятели. При това има и още един исторически факт: за пръв път православните църкви се събират в такъв голям брой (14), след като 2 седмици преди това Православната църква на Чехия и Словакия беше получила окончателно признание на своята автокефалия!

Второ, според единодушното им мнение по въпроса за разкола в БПЦ и въобще в Църквата ­ той е “най-големият грях” и според окончателния документ е “по-лош дори от ереста”, защото както отбеляза в коментара си един от участниците, еретикът верово вече е извън Църквата, а разколникът руши Църквата отвътре. Много често на всеправославните съвещания, където участват представители на всички Поместни православни църкви и досега са разглеждани главно въпроси на практическия живот на църквите, като има доста различни, понякога и противоположни мнения. А тук подобно нещо въобще не се прояви. Явно е, че предстоятелите са по-мъдри и много по-градивни от своите представители!

Трето, за пръв път в последните десетилетия от живота на православните църкви открито беше посочена намеса на държавната власт в делата на Църквата.

­ Имате предвид намеса в БПЦ? Кой я посочи?

­ Именно в БПЦ, за жалост. Посочиха я последователно Н.Св. Цариградският Вселенски патриарх Вартоломей още на първата страница от своето встъпително слово при откриването на събора, после и Н.Св. Българският патриарх Максим в своя доклад пред събора и накрая ­ колкото и парадоксално да звучи! ­ самият представител на тази власт, директорът на Дирекцията по вероизповеданията г-н Любомир Младенов. С невъздържаното си и противоканонично изказване на събора той само потвърди току-що казаното от двамата патриарси. На откриването на събора този държавен чиновник беше обикновен присъстващ наред със стотици други миряни и клирици и нямаше право да се изказва.

­ Съборът не се ли интересуваше да научи “от извора”, от самото правителство, мнението му за разкола?

­ Естествено, че се интересуваше! Нали затова в средата на септември в София пристигнаха пратеници на Светейшия патриарх Вартоломей. Тяхната задача, както се разбра, беше не да подготвят заедно с представители на Св. Синод техническите подробности по свикването на събора, а тъкмо да проучат мнението на държавните власти у нас за разкола. Те се срещнаха с вицепремиера г-н В. Методиев, с началника на Дирекцията на вероизповеданията г-н Л. Младенов и със секретаря на президентството г-н К. Тодоров и официално ги уведомиха за готвения по молба на Св. Синод на БПЦ всеправославен събор. Светейшият Вселенски патриарх още с пристигането си проведе среща “на четири очи” с президента г-н П. Стоянов. И безспорно прави чест на патриарх Вартоломей, че той ни най-малко не се съобрази с “линията на партията и правителството”, както се изразяваха управляващите едно време.

­ Вие сте присъствали лично на повечето от тези срещи. Бихте ли споделили нещо за тях?

­ Поначало не съм привърженик на “тайнствеността”, винаги говоря прямо и открито. Но като преводач аз съм и “заклет преводач”, така че както етиката, така и законът не ми позволяват да съобщя съдържанието на онези разговори. От своя страна патриарх Вартоломей и двамата му пратеници преди това уведомиха Светейшия Български патриарх и Светия ни Синод за разговорите, тъй че от тях може да се научи достатъчно. Все пак присъщо на Църквата е да прощава миналото и да гледа с надежда в бъдещето.

­ А бихте ли коментирали любимия въпрос на медиите тези дни ­ за оставката на Н. Св. Българския патриарх Максим. Български архиереи казаха, че властващите у нас настоявали пред Цариград за това. Но в решенията на събора няма дори намек за оставка.

­ Естествено е да няма. Защото съборът се проведе, за да се премахне разколът в БПЦ, а не за да се обезглавява нашата Църква! И предстоятелите се събраха тук не за да служат на “този свят”, а на доброто на Църквата.

­ Разколът остана в миналото, но изглежда, че оттук нататък предстои най-трудното ­ преодоляването на разделението в нас самите. Все още мислим за себе си като “ние” и “другите”. Не се ли боите, че и от двете страни ще има хора ­ клирици и миряни, които няма да проявят послушание, което е основният залог за цялостното преодоляване на проблема?

­ Преодоляването на разделението в нас самите може да се рече, че е “най-трудното” само в личен план. Защото най-трудното беше постигнато на събора, когато и едните, и другите намериха в себе си сили в името на Христовата любов да се прекрати разколът. Възможно е да има клирици и миряни, които няма да проявят послушание, но без него в Църквата нищо не може да се постигне, защото то е основата на каноничния ред, на дисциплината, казано по светски, в този богочовешки организъм. Нека всички се молим на Бога, извора на любовта и мира за всички хора, да ни вразумява за най-добро осъществяване решенията на Всеправославния събор.

ЦЪРКОВНАТА ИКОНОМЄЯ НЕ Е БЕЗПРИНЦИПНОСТ

Проф. Димитрис Гонис е преподавател по история на славянските православни църкви в Атинския богословски факултет. Той е автор на редица книги, посветени на българската църковна история, между които “История на българската православна църква”, студийно изследване на личността и делото на св. Теодосий Търновски, както и на уникалното за Гърция изследване на разкола в Българската църква.

­ Вие познавате добре църковните проблеми в България. Имате и книга за българския разкол.Според Вас кои са най-важните причини за него?

­ Категорично считам, че основните причини са политически. Политиците, които управляваха по времето, когато се създаде разколът, под натиска на антикомунистически настроения, се опитаха да променят Църквата. Всеки човек, който влиза в Църквата, включително и аз, желае нейното възраждане и решаване на проблемите є. Но считам, че се тръгна по грешен път. Тоест промяната в Църквата трябваше да стане вътре в Църквата и чрез Църквата съгласно православните канони, а не с помощта на някоя партия, което в дадения случай означава, че бе осъществена недопустима намеса във вътрешния църковен живот, като дори се прилагаше насилие. Може би имаше възможност, с много по-малко усилия въпросът да се реши още в началото, когато полюсите не бяха така ясно изразени.

Като обобщение ще повторя, че основната причина за схизмата е политическа, а не църковна.

­ Прилича ли българският разкол на други разколи в църковната история?

­ Могат да се приведат много примери за разколи, които в по-голяма или по-малка степен приличат на разкола в България. Например разколът през 14 век в Руската православна църква, когато вместо един митрополит имаше трима. Един пример от съвременната история е разколът на старостилците в Гърция, които образуват своя църква от 1920 г. до днес. Това е един класически пример, който може да поучи всички заинтересувани от единението на Българската църква, че не бива да се допуска “замразяване”, “увековечаване” на проблемите на разделението. Защото в Българската църква не съществува само този политически разкол, но и старостилният, т.е. налице е едно роене, което, ако не бъде преустановено и раните излекувани, ще се утвърди и ще придобие по-лош характер.

­ Един от най-сериозните проблеми при всеки разкол са т.нар. “нови епископи”, ръкоположени за такива от духовници в разкол. Как са постъпвали другите православни църкви в подобни ситуации и в частност Гръцката православна църква?

­ В такива случаи, за да се реши проблемът, тъй като при разколите винаги има полюси, ще трябва Църквата да приложи не “акривията”, т.е. точно изпълнение на каноничните постановления, а пълната икономиґя. Тоест проблемът се решава чрез икономиґя, което обаче не значи безпринципно. Първо трябва да се изпълнят определени канонически предпоставки. Считам, че новите епископи в България, които приеха хиротонии от митрополити и епископи в разкол, трябва поне една година да останат в състоянието си отпреди разкола. А Св. Синод въз основа на пълната икономиґя да реши кои от тях да възстанови през тази година. Броят на ръкоположенията трябва да е ограничен, защото разколниците са били хиротонисани, бих казал, с насилие спрямо Църквата и без да са спазени определени критерии, т.е. без да се изследва дали имат качествата и предпоставките да станат епископи, както изискват православните канони и Уставът на Българската църква. Затова Св. Синод трябва да изследва това и да възстанови част от тях, ако иска да се реши проблемът.

В Гърция също имахме подобен проблем, и то скоро, по време на диктатурата от 1967 до 1974, когато групата на Йероним образува ляв Синод и пристъпи към хиротонисване на нови епископи. Когато се възстанови демокрацията в Гърция, Св. Синод с критериите, които посочих, призна една част от тях, докато останалите отстрани от активна дейност в Църквата. Но пълен паралел не е възможен, защото онези, които бяха ръкоположени у нас, бяха хиротонисани от канонични и несхизматични епископи. Това има голямо значение. Затова в България не може да се вземе просто тази рецепта и да се приложи, защото имаме ръкоположения, извършени от схизматици.

­ Днес всички в България твърдят, че решението на проблемите може да бъде само съборно. Но всеки казва “ние сме Църквата” и си присвоява “съборните права”. Кой е Църквата?

­ Каноничната църква е около патриарх Максим. Това трябва да се каже веднага. А за това, как трябва да се решават проблемите, то ясно е, че трябва да се решават вътре в Църквата и чрез Църквата, чрез нейното ръководство ­ Св. Синод. Чрез образуване на две структури, “два синода”, проблемите на Българската църква няма да се решат, защото с това не вършим нищо друго, освен да наложим на Църкавата един антиканоничен ред. Т.е. създава се една фракция, добра или лоша, това ще отсъди историята, тя избира своите епископи, т.е. налице са хиротонии от схизматични епископи. Тя после иска всички нейни епископи да бъдат признати и така да се образува един нов синод. Мисля, че това би било една много голяма грешка, защото ще наруши равновесието на силите в тялото на Църквата в България. Тези, които следят проблема, знаят, че броят на избраните от разколниците епископи е по-голям. В същото време Уставът на Българската църква изисква, кандидатът за митрополит да бъде епископ, а това означава, че промяната на Българската църква ще се извършва от група хора, които имат, както показват постъпките им, народнически и опасни възгледи за устройството на Църквата. Затова трябва да сме много внимателни при решаването на този проблем.

­ Какви са връзките между Богословските факултети в Гърция и Св. Синод на Гръцката православна църква?

­ Може да се изрази с една дума ­ връзки на сътрудничество. То може да бъде по-голямо или по-малко, но при всички случаи Богословският факултет предлага услугите си на Св. Синод. Например преподаватели са членове на много църковни комисии, те участват в междуправославни диалози, в диалозите с инославните изповедания и т.н. С други думи, преподавателите се стремят да подпомагат делото на Църквата. А нашите възпитаници са подготвяни или за свещеническо служение, или за преподавателска дейност в средните училища.

Има още нещо много важно за хармоничните отношения между преподавателите по богословие и Св. Синод. Ние наистина сме преподаватели в Богословските факултети, които са част от Атинския или респ. Солунския университет, но в същото време ние сме и православни християни, членове на Гръцката православна църква. Св. Синод има правото да прикани някой преподавател, който е изразил неправославни възгледи, да изправи грешката си. Това е практика, която стриктно се спазва, защото не можеш да осъдиш някого, без да го предупредиш. И едва ако той не се подчини, може да се пристъпи към осъждане. Т.е. Църквата може да осъди едно лице, било то и преподавател, в случай, че съществува опасност от ерес или нещо подобно. Това се отнася и за студентите, и за целия клир. Например наш колега публикува статия с догматична грешка. Тя бе забелязана, в следващото издание този наш колега се извини и въпросът приключи. Също така не е възможно присъствието на преподаватели-разколници. Тъй като Богословският факултет има договорен характер, то от това следва, че в никакъв случай не се допуска присъствието на разколници в него. Те могат да образуват свой факултет, но не могат да работят тук.

Бел. ред. Интервюто е взето преди провеждането на Всеправославния събор.

Интервюто взе

Златина ИВАНОВА

ПОСЛАНИЕ КЪМ МЛАДЕЖТА НА АЛЕКСАНДРИЙСКИЯ ПАТРИАРХ ПЕТЪР VII

Непосредствено след края на Всеправославния събор екип на "Църковен вестник” се обърна към Александрийския и на цяла Африка патриарх Петър VII с молба да отправи своето послание към младите хора в България.

“Това, което искам да им кажа в тази вече нова църковна обстановка, е, че православните младежи в Африка в последните години се обърнаха към Църквата, защото откриха, че там са сърцата им, че там могат да намерят отговори на въпросите, които ги измъчват. Затова се обръщам към младежите в България с молба и призив да се приобщят и те към Църквата и там ще намерят това, което търсят и което им липсва. В нея ще открият необходимостта да живеят не само за себе си, но и за другите. Ще разберат, че човек първо трябва да обикне Бога, да научи за Него и чак тогава ще може да обича и ближните си. В Свещеното Писание е казано, че който твърди, че може да обича Бога, а ближния не може да обича, е лъжец. Така че моят призив не само към младежите, но и към целия български народ е да се обърнат към Църквата и Бога и така ще могат да постигнат съгласие и любов помежду си. Това е основата, върху която трябва да се гради животът и единството на един народ.”

ЗА ВСЕПРАВОСЛАВНИЯ СЪБОР... И ТРИНАДЕСЕТИЯ ЧАС

Древногръцкият философ Талес бил поканен от управителя на Атина на спортни състезания. Като почитана личност му било запазено и почетно място в ложата на управителя. За учудване на домакина Талес отказал и седнал на последния ред на стадиона. Когато го запитали защо избира такова неудобно място, той отговорил, че за един философ най-добро място е онова, от което може да вижда всичко и всички, а не само една малка част от случващото се пред него.

Случката с Талес е в съзвучие с темата на тази статия, ако си представим, че древногръцкият философ е присъствал на двудневния Всеправославен събор, свикан в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски” по повод разкола в Българската православна църква. Тъй като заседанията се проведоха при закрити врати и имайки предвид честолюбието на българската преса, този факт събуди много страсти. За Талес обаче случващото се отвън в притвора също би било добър повод за размисъл, като се започне от поведението и отношението на родните журналисти към Църквата и се стигне до печално слабия отклик в обществеността.

Малкият брой хора бе впечатляващ, защото контрастираше с величината и изключителността на това събитие ­ Всеправославен поместен събор, на който в един град са си дали среща главите на Вселенското православие. Макар че поводът е проблем само на една от църквите, но той резонира върху всички, защото Православието е едно и единствено. Съществуването на отделни поместни православни църкви не е разделящ а обединяващ фактор. Православието не принадлежи само на гърците, защото първо при тях е проповядвал св. ап. Павел, не само на българите, защото от техните земи са първите славянски просветители, не само на русите, които и до днес се явяват сигурна опора за православния свят. Резултат от това братско единство е и всеки Православен събор. А това, че този събор бе свикан в София, е не просто юридическа формалност, а най-вече проява на Божията милост, която за два дена се изля над един народ, който винаги е оцелявал и побеждавал с кръста Христов, а днес ­ оказал се чужд за него и готов дори да го отхнвърли.

Може би последното звучи силно и крайно, но точно този извод се налага от слабия обществен интерес към събора. Човек оставаше с впечатлението, че от него се интересуват само служителите на Църквата, журналистите оторизирани да пишат за църковния живот и няколко скучаещи възрастни жени. А някога същият този народ се е стичал към православния храм, ако в него служел патриарх. Плачел е, когато умирал първосветителят му, и се е радвал, когато е идвал нов. Събирал се е при градските порти да го посрещне начело с цялото свещенство и градската управа. Това не са съмнителни легенди, а истини, които могат да се открият в житията на българските йерарси и в българската църковна история.

Наистина, защо толкова малко хора дойдоха в първия ден, когато съборът бе открит? Защо ги нямаше студентите богослови? Защо ги нямаше богомолците, които пълнят храмовете в неделя и на големите църковни празници? Защо ги нямаше политиците, които толкова старателно се опитват да ни убедят, че църковните проблеми са и техни?

Едно от лошите качества на нашия народ е, че обича да търси вината не в себе си, а винаги в нещо друго или в някой друг. Затова отговорите на по-горните въпроси могат да бъдат намерени лесно. Така например съборът се откри на 1 октомври и това съвпадна с откриването на университетската учебна година. Да, но отдавна тези откривания станаха безинтересни за бъдещите строители на нова България. Едва ли параклисът на Богословския факултет е бил препълнен. А дори и да е бил, какво правеха студентите богослови през свободния следобед? Къде бяха същите тези, които на 25 ноември ще склонят глава пред основателя на българското висше образование св. Климент Охридски?

Да, двата дена, в които протече съборът, бяха работни и трудно е да накараш човек да зареже работата си, след като и без това не успява с нея да изхрани семейството си. От друга страна, веднага можем да обвиним средствата за масова информация, че не дадоха достатъчно гласност. Как ли тогава в стари времена, когато е нямало телевизия и радио, хората са разбирали, че към техния град или село е тръгвал някой епископ?

За политиците едва ли има нужда да говорим. Църквата за тях е онова камъче, което се е забило в подметката на обувката и колкото се опитват да го махнат оттам, то все не мърда. Лошото е, че дори не могат да сменят тази обувка.

Не трябва всичко казано дотук да се разбира като обвинение. То е просто израз на много тъга. Тъга от нежеланието да излезем от самозатварянето си и да разберем, че има неща, до които ако се докоснем, и личното ни битие може да стане по-добро. Събор от такъв тип се случва един път на сто, двеста или дори хиляда години. Той е не просто събиране на църковни ръководители, а концентриране на едно място на Божията благодат, носители на която във висша степен са православните епископи. Тук не става дума за това, да стоиш неотклонно два дена пред храм “Св. Ал. Невски”, а за проява на елементарно желание не само ти, но чрез теб и децата, внуците и правнуците ти да станете свидетели на едно велико събитие.

За всичко имаме време, за всичко бързаме, само за срещата с Христос мислим, че може малко и да закъснеем. Надяваме се, че Той като Всеопрощаващ ще чака дълго. Наистина, Господ ще чака, но по думите на св. Ефрем Сирин има само няколко часа, в които вратата към Него ще бъде отворена. В първия да дойдем, ще бъдем най-навреме, в третия пак няма да е късно. Ще влезем, ако дойдем и в деветия час, дори и в дванадесетия час тя ще бъде отворена. Уверени обаче в силата на личната си религиозност, напразно мислим, че има и тринадесети час. Уви, такъв няма, а ако след изтичането на дванадесетия вратата се отвори, тя няма да води към Царството небесно, а към геената. Ако разберем това, ще знаем, че всяка една минута е дадена, за да работим за спасението на душите си. Никой няма да им бъде защитник в деня на Страшния съд, те сами ще бъдат адвокати на себе си и преди всичко ще отговарят за пропуснатото време.

Ето такива мисли щяха да се въртят в главата на Талес, докато кротко наблюдаваше от притвора на храма празния площад пред него. Поведението на журналистите едва ли щеше да го учуди. Ако би бил запознат с българската история, възгласи от рода “Хайде да нахлуваме” биха го върнали в едно време, когато със същия вик друговерци са тъпкали вярата на българите и са подпалвали църквите. Няколкото небрежно изпушени цигари от виден политик в притвора на храма също нямаше да го смутят.

Днес, когато виждаме, че има толкова мъка по света, когато лукавият въоръжава легионите си, трябва да знаем, че Господ ни чака дълготърпеливо, Господ ни помага да намерим пътя към Него и Господ ни е помощник, когато тръгнем по пътя. Но от нас зависи кога ще направим първата крачка. Добре е да бъде навреме, защото, когато дойде оня ден и час, който никой не знае, вече ще бъде късно.

Емил ПАРАЛИНГОВ

СЕРДИКИЙСКИ СЪБОР

Проведеният в София на 30 септември и 1 октомври Всеправославен събор има изключително голямо значение както за Българската православна църква, така и за цялото Православие. В него взеха участие представители на всички поместни църкви и показаха реално какво представлява църковното единство, как действа и как съборно взема решения едната, свята, съборна и апостолска Църква. Това събитие е забележително за съвременната история на Православието и е уникално за българската църковна история. То напомня за един друг поместен събор, провел се по нашите земи, в град Сердика през 343 г.

Неговото свикване било предизвикано от смутове, породени от все още неотшумялата арианска ерес, която Първият вселенски събор в Никея осъдил през 325 г. За място на събора била избрана Сердика (днешна София), тъй като градът заемал централно положение между Източната и Западната империя. На него бил потвърден още веднъж Никейският символ на вярата. Отците разгледали арианските клевети срещу защитника на Православието св. Атанасий, който бил изгонен от своята катедра от еретиците. На Сердикийския събор той бил оправдан и възстановен за Александрийски епископ.

Някои от сградите, в които са заседавали и обитавали отците от този събор, са запазени и до днес. Това са базиликата “Св. София”, “гражданската” сграда непосредствено до ротондата “Св. Георги”. Други, които не са запазени до днес, са резиденцията на губернатора, която се намирала под днешната църква “Св. Неделя”, а също и императорският палат, който вероятно се е намирал в големия ком-плекс от сгради под хотел “Рила”, до храма “Св. Николай” и Софийската митрополия.

ВЕРНОСТТА КЪМ ПРАВОСЛАВНОТО ЕДИНСТВО

“Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.” (Иоан 17:11)

С тези думи се молил Иисус Христос преди кръстните Му страдания. Предстояло Му да се раздели с учениците Си и затова молил Небесния Отец апостолите да съхранят най-главното ­ духа на единението, съгласието и единомислието.

“И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно...” (Иоан 17:20-21)

Защо с такова усърдие се моли Спасителят за всички Свои ученици? Защото единението, единодушието и единомислието ­ това е закон на Небесния живот, вътрешна основа и на земния живот. Изповядваме Един Бог, Един и в същото време Троичен по Лице. Това е непостижима тайна, но ние знаем, че между трите Лица на Св. Троица съществува дивно единство. Как се нуждаем от него всички, колко е полезно то за всяка душа!

Единението е велика сила. Да се вгледаме в себе си. Винаги ли у нас се съхраняват единодушието, мирът и любовта, заповядани ни от Спасителя и Бога? Често, много често съгласието и единомислието между нас са нарушени. Причина за това е грехът. Той нарушава мира и води към разделяне. Грехът ослепява нашето съзнание и ние забравяме, че цялото човечество е едно голямо семейство.

“Откъде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?

Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате...” (Иаков 4:1-2)

Може ли да се избегне това? Може. Затова дойде и Синът Божий на земята, за да разруши делата на дявола. Над всички нас Господ простира пречистите Си ръце.

И ние ли, православните християни, сме във вражда и разпри, след като се причастяваме от едната чаша с Тялото и Кръвта Христови? Ние ли сме в несъгласие, когато във всеки храм над царските двери стои иконата на Тайната вечеря?

Главното обединяващо ни звено е нашата вяра в Божествения Изкупител ­ Богочовека Иисус Христос. Ние трябва да пазим тази вяра, църковното единство, като изпълняваме определенията на Вселенските Събори, с усърдна молитва и строго съблюдаване на Христовите заповеди.

Утвърди, Боже, светата православна вяра, православните християни во веки веков.

Йеромонах ТИМОТЕЙ

Троицко-Сергиева лавра

БЛУДНИЯТ СИН: Лука 15:20-24

И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете;

па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.

Притчата за Блудния син. Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в “чужда и далечна страна”. В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги “у дома” в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.

Защото покаянието не е формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога и от общението с Него, от ближните си, в които Той е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да разбереш, че си загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя истински живот; че нещо безценно, чисто и прекрасно е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието ­ от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново загубения си дом. А след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.

Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе...

Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат ­ големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата “не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели”. Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.

Големият син... Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: “Синко, всичко Мое е и твое...”

А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?

З. КАРАВЪЛЧЕВА

БЕСЕДА НА СВЕТОГОРСКИЯ СТАРЕЦ ПАИСИЙ С МОНАХИНИ

М.: Отче, има ли надежда да бъде изцерена една многогодишна душевна болест?

С.: Да. И за една седмица може да получиш здраве, като проявяваш послушание и извършваш бдение. Нека умът ти не мисли за нищо, което го изморява. Когато телом бяхме в света, умът ни беше в манастира. Обаче сега при нашата разсеяност тялото пребивава в манастира като някой бездушен пън, а умът блуждае в света.

Нека не осъждаме сестрата си, защото тя може да се кае в килията си, а ние да се огрешаваме. Да є прощаваме, дори и когато я виждаме постоянно да пада. Господ каза на Петър да прощава на ближния си седемдесет пъти по седем. Когато виждаме съгрешенията на другите и ги осъждаме, това означава, че душевното ни зрение не се е очистило добре и виждаме хората като дървета, подобно на евангелския слепец. Нека направим у себе си една работилница за добри помисли. Ако една машина произвежда сфери, когато є сложиш желязо, ще излязат сфери. Ако произвежда църковни потири, когато є сложиш злато, ще излязат златни потири. Ако є сложиш желязо, ще излязат железни. Какъвто помисъл слагаме в ума си, такъв и получаваме. Заради нас изкушението сполита сестрата ни. Когато се молим Бог да ни даде любов, тогава заради нас може да се разболее някоя сестра, чрез което Той ни дава любов, защото болната ще иска помощ. Може да ти поиска чай или нещо друго, за да види Бог любовта ти и търпението ти. Друг път Бог отнема за малко любовта Си от старшите и те се държат с нас рязко. Така Той изпитва добродетелта ни ­ да види дали осъждаме или не, когато искаме от Него да ни даде чистота. Така изпраща Бог добродетелите. А не: колкото кила любов искаш ­ взимай. Колкото смирение искаш ­ взимай. Бог не ни поднася добродетелите в найлонови торбички. Той ни дава само съответните удобни случаи. Ако не се възползваме от тях и осъждаме ближния си, тогава сме дваж осъдени ­ защото осъждаме и защото не се каем за това.

М.: Кажи ни, отче, нещо за молитвата и подвига въобще.

С.: Когато се стигне до там, молитвата да се излива сама, тогава тя дава най-добрата сладост. Тогава човек забравя и да яде, и да спи. Само се наслаждава на молитвата. Както детето, когато го заведем в някоя сладкарница и то, погълнато от разнообразието на сладкишите, не мисли за нищо друго. Идва обаче старецът и прекъсва молещия се, за да го изпита дали ще се смири.

Една монахиня бе достигнала до тази степен. През деня тя имаше много и тежка работа, а вечер се молеше. Когато игуменията я спря от молитвата, тя си каза, че с нещо е съгрешила. Започна да се кае, без да е съгрешила.

Подвигът трябва да е с мярка, за да можем да опазваме здравето си и да можем да вършим задълженията си. Прекаленостите рушат тялото и правят човека непотребен и за по-необходимото.Игуменията трябва да знае приблизително колко поклони правите. По-високо от поста стои бдението, защото очиства ума, изтънява го и услажда сърцето, а от съня умът затлъстява и удебелява. Имайте доверие на Бога и на ръководителите си. Когато ви казват: “направи това или онова”, проявявайте послушание и ще имате покой. Толкова време сте хранили увереност в самите себе си и какво спечелихте? Самоувереността е голямо препятствие за Божията благодат. Никога не вярвайте на своя помисъл. Мислете просто и Бог заради това ваше смирение ще се доближи до вас и ще вкусите от Неговата радост и покой. Духовният напредък зависи от нас. Нито св. Антоний Велики, нито св. Варсануфий Велики могат да ни спасят, ако ние не се настроим правилно. Бог задължително ни помага, когато ние възлагаме всичко на Него. Който има добри помисли, той има духовно здраве. По време на окупацията малките деца, селянчетата, вземаха по едно парче царевичен хляб в ръка, ядяха го с апетит и имаха червени бузи; богаташките деца пък ядяха масло и мармалад, но бяха бледи и болнави. Така е и с духовното. Ако имаме прости и чисти помисли, без лукавство, тогава ще имаме и душевно здраве. Истинското покаяние е естественото смирение и няма нужда от друго, придобито смирение. Умът, където се услажда, там пребивава, затова винаги да му предлагаме духовно занимание.

М.: Отче, ангелът-хранител задължително ли се отдалечава от нас, когато грешим?

С.: Благословена душо, ако ангелът си отиваше толкова лесно, досега светът да се е погубил. Не си отива, остава, само че се огорчава и се връща с празни ръце при Бога.

М.: Манастирът един ангел ли има или много?

С.: Защо, няма ли и земни ангели? Има и местни ангели (т.е. светите монаси в манастира ­ б. пр.).

АНГЕЛОЛОГИЯТА НА СВ. ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ

Посредник между Вездесъщия Бог и видимия свят се явява невидимият ангелски свят. Според св. Дионисий той е разделен на три триади. Първата и най-близка до Бога триада съставляват Херувими, Серафими и Престоли, които са в пълно съпричастие с Божествената Светлина, Красота и Единство. Втората триада ­ Господства, Сили, Власти ­ са причастни на Божеството при посредничеството на първата триада. Най-накрая, Начала, Архангели и Ангели съставят третата триада, която е най-близко до земния свят и е съпричастна на Бога посредством първата и втората триада.

Схемата на три триади от три реда е резултат на обръщането на св. Дионисий към неоплатонизма, но в тази схема са разположени наименованията на Небесните Сили, упоменати в Библията. Св. Дионисий приписва на ангелския свят предаването на божествените тайни или посвещение, тайноводство. Отбелязани са три вида йерархическа дейност ­ очистване, озарение, единение. Предаването от Умовете на небесните заповеди обяснява тяхното наименование “вестители” (ангели) и носители на откровението. Св. Дионисий е искал да изобрази умопостигаемия свят също толкова строен, уреден, богат и затова е включил в своето богословие концепцията за тройственото движение, дейност и разделение на Небесните Сили, упоменати в Писанието и Преданието на Църквата. Той смята също, че съгласно Писанието ангелският свят е неизброим. Пророк Даниил говори за “хиляди хиляди”, което се потвърждава и от Апокалипсиса (Откр. 5:11). В Посланието си до евреите св. ап. Павел говори за множество ангели (Евр. 12:22). Спасителят казва, че Отец би могъл да Му изпрати на помощ “повече от данайсет легиона ангели” (Мат. 26:53). Обаче никъде в Свещеното Писание ангелските сили не се изброяват в строга йерархическа система и последователност. Деветстепенната йерархическа структура на св. Дионисий следователно не е имала достатъчно библейски основания. Прот. Йоан Майендорф дава за нея следната оценка: “Споменаване на ангелски чинове срещаме в книгата на Даниил, в други старозаветни книги, за тях говори също така и св. Григорий Назиански, но единствено Дионисий ги класифицира със свойствената му точност и коректност. За християнската традиция тази класификация представлява голямо неудобство, понеже старозаветната ангелология е сложна и не се припокрива с йерархията на Дионисий. Така например църквата счита Архангел Михаил за глава на Небесното войнство, докато в системата на Дионисий архангелският чин е един от най-низшите в небесната йерархия. Казано най-общо, Дионисиевата класификация на Небесните Сили не съответства на библейската представа за тях.”

Следва да се добави, че свети Григорий Богослов, макар че изброява ангелските чинове, е далеч от последователността на св. Дионисий. Св. Григорий Богослов пише: “Ангели, Архангели, Престоли, Господства, Начала, Власти, Светлости, Възхождения, умни Сили или Умове са чисти природи, непрекъснато ликуващи около Първопричината.”

Съгласно мнението на св. Григорий Нисийски и св. Йоан Златоуст престолите и херувимите са едно и също нещо, както в Библията пише, че Господ Бог седи на херувими. Затова пък св. Йоан Дамаскин напълно признава класификацията на св. Дионисий: “Както говори най-святият и най-превъзходният в богословието Дионисий Ареопагит, цялото богословие, т.е. Божественото Писание, е назовало 9 небесни същности и божественият свещенонаставник разграничава в тях 3 тройствени класа.”

Именно авторитетът на преподобния Йоан Дамаскин е спомогнал за широкото признание на ангелологията на свети Дионисий.

Дякон Георгий ЗЯБЛИЦЕВ

Превод от руски

Петър ГРАМАТИКОВ

КОЙ Е СВ. ДИОНИСИЙ

По времето, когато св. апостол Павел бил в Атина (вж. Деян.17:16-34), за място на своята проповед избрал Ареопага. Тук той проповядвал за Христовото възкресение и за страшния Христов съд. Много от слушателите се отнесли недоверчиво към новото учение. Имало и такива, които повярвали на думите на св. апостол и се обърнали към Христос. Между тях бил и Дионисий, член на Ареопага, т.е. на Върховния съвет на Атина.

След проповедта на св. ап. Павел, Дионисий разбрал, че учението, което чул е наистина божествено, но не се кръстил веднага. Това не останало скрито за св. ап. Павел. На излизане от Атина той срещнал един сляп човек, когото изцелил. Апостолът пратил този човек при Дионисий, за да може свидетелството на чудесното изцеление да го накара по- бързо да приеме св. Кръщение. И наистина Дионисий Ареопагит се кръстил с целия си дом.

След кръщението св. Дионисий следвал ап. Павел неотлъчно три години като негов ученик. Лично св. ап. Павел го ръкоположил за епископ на Атина. Също като своя учител и св. Дионисий Ареопагит загинал мъченически за вярата.

Автор е на знаменитите богословски съчинения “За небесната йерархия” и “За Божиите имена”. Неговата памет Църквата почита на 3 октомври.

РЕЧНИК

Икономия

Терминът “икономиґя” буквално означава “управление на домакинството”. В Новия Завет той приема смисъла на божествен план за спасение: “като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, което бе отпреди положил в Себе Си(като план ­ oikonomia), в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под една глава ­ Христа” (Ефес. 1:9-10). Този божествен план за управление на историята и света е поверен на хора. Например проповядването на словото от ап. Павел е икономия, поверена му от Бога (1 Кор. 4:1). По-специално “управлението” или “разпоредителството” се пада на онези, които изпълняват службата на ръководители в Църквата: “което е църквата, на която аз станах служител по Божия наредба (oikonomia), мен възложена за вас” (Кол. 1:24-25). Според пастирските послания икономиґята принадлежи на епископа:р “Защото епископът, като Божий разпоредник (oikonomos), трябва да е непорочен” (Тит. 1:7).

Според св. отци “икономиґя” означава “история на въплъщението”. С това значение се употребява терминът и в каноническите текстове, където пастирското управление, поверено на Църквата, се поставя в контекста на Божия план за спасение на човечеството.

Терминът “икономиґя” във византийските канонически текстове се интерпретира в много по-широк смисъл. Икономиґята е решаване на индивидуални въпроси в общия контекст на Божия план за спасението на света. Каноническите ограничения понякога може да се окажат неадекватни на цялата реалност и универсалност на Евангелието. Сами по себе си те не гарантират, че ако човек стриктно ги прилага, е послушен на Божията воля.

Според патриарх Николай Мистик (901-907, 912-925), икономиґята е “подражание на Божията любов към човека”, а не просто “изключение от правилото”.

Александрийският патриарх Евлогий (581-607) пише: “Икономиґята винаги може да се практикува правилно дотолкова, доколкото благочестивото учение остава непокътнато.” С други думи, икономиґята засяга практическите последствия на християнската вяра, но никога не прави компромис със самата истина.

ДОСТОЙНИ АРХИЕРЕИ ОТ МИНАЛОТО

Видински митрополит Неофит ­ 130 години от рождението му

Митрополит Неофит, една ярка фигура, оставила незаличими следи в живота, устройството и развитието на Българската православна църква. В църковното си поприще той служи 63 години като архиерей на светата ни Църква, 57 години като Видински митрополит и 14 години като наместник-председател на Св. Синод, като през цялото това време не дава “сън на очите си и дрямка на клепките си” (Пр. 6:4; Пс. 131:4), за доброто и благоденствието на Църквата и своето паство.

Светското му име е Никола Димитров Караабов. Роден е на 20.Х.1868 г. в с. Кум.-Дуванджий (дн. с. Гълъбово), Старозагорско. Първоначално и класно образование получава в родното си село. Завършвайки 2 клас, през 1884 г. е назначен за писар при селската община, респективно с това е и певец при местната църква. Воден от силното желание да посвети живота си в служение на Бога и Църквата, на 11.I.1889 г. Никола Караабов е ръкоположен в дяконски чин, а на следващия ден е ръкоположен и за йерей, като е назначен за енорийски свещеник на селата Брод и Златица в Търново ­ Сейменска духовна околия. През 1890 г. о. Никола овдовява, но въпреки това до 1892 г. той неуморно продължава да обгрижва своята енория.

С помощта на управляващия тогава Старозагорска епархия, архимандрит Максим (по-късно Пловдивски митрополит), свещеник Никола Караабов заминава за Цариград, където от месец януари 1892 г. е приет в Цариградската духовна семинария. Препоръчан от новоизбрания Старозагорски митрополит Методий, заминава за Русия, където продължава обучението си в Петербургската духовна семинария, със стипендия, отпусната от Св. Синод на Руската православна църква. След завършване курса на семинарията, през 1896 г. е приет за студент в Петербургската духовна академия, която завършва с отличие през 1900 г. След завръщането си в България, от месец юли 1900 г. до месец юни 1902 г. изпълнява длъжността протосингел на Сливенската св. митрополия, а от месец юни 1902 г. до месец май 1905 г. е протосингел и на Видинската св. митрополия. На 15.02.1905 г. Никола Караабов приема монашество с името Неофит, а на 28.03 с.г. по решение на Св. Синод е удостоен с архимандритско достойнство. На 1.05.1905 г. е назначен за протосингел на Св. Синод, която длъжност изпълнява до 1.08.1906 г., а от същата дата е ректор на Софийската духовна семинария, какъвто остава до 1912 г. На 21.06.1909 г. по решение на Св. Синод архимандрит Неофит е хиротонисан в епископски сан с титлата Велички. През месец юли 1912 г. Екзарх Йосиф го назначава за духовен инспектор при Екзархията в Цариград, възлагайки му задачата да обиколи българските епархии на територията на Турция, останали без канонични архиереи и да установи социалното и духовно състояние на народа в тях. През месец декември 1912 г. епископ Неофит за кратко е управляващ и Велешка епархия. След Балканската война през 1913 г. епископ Неофит се завръща заедно с Екзарх Йосиф в София, където поема редактирането на “Църковен вестник”. На 12.10.1914 г. е избран за Видински митрополит, а на 26.10. същата година е и канонически утвърден от Св. Синод за такъв.

През време на своето служение като епархийски архиерей дядо Неофит е изключително приветлив и внимателен към всички архипастир. Той е автор на множество сборници с проповеди и духовно-нравствена поучителна литература. От 1921 до 1971 г. е постоянен член на Св. Синод, а от 1930 до 1945 г. е и негов наместник-председател. Предава Богу дух на 26.02.1971 г. в гр. Видин, достигайки библейската възраст от 103 години. Погребан е в митрополитския двор в гр. Видин.

Борис ЦАЦОВ

СВЕТОГОРСКИЯТ СВЕТИЛНИК

ЙЕРОСХИМОНАХ ИОАН ДОСТОИНСКИЙ (1857-1942)

Две неща правят най-силно впечатление в личността на йеросхимонах Иоан Достоинский: от една страна, неговият изключителен духовен ръст и от друга ­ пълната слепота на нашата книжнина и псевдонаука по отношение на този ръст. Става дума за един от най-издигнатите български духовници на нашия век. Но той и до днес остава неизвестен, недовидян, недоразбран. Нито едно изследване, нито една статия не му е посветена в българската книжнина. Нашите изследователи на Св. Гора го споменават съвсем между другото, главно като книгоиздател.

Само игуменът на светогорския манастир “Св. Дионисий” ­ архимандрит Гавриил ­ му е отделил две страници в своя “Левсаик на Света Гора”, от които разбираме каква изключителна личност е бил този истински светогорски старец.

Бъдещият о. Иоан се родил към 1857 г. Според архим. Гавриил родното му село е било Горно Броди, а според други ­ Зърново (Зерново). И в двата случая става дума за големи и будни български села северозападно от гр. Драма в предпланината на Пирин.

Засега не знаем подробности за ранните години на бъдещия светогорец. Ако съдим по стила на по-късните му дейности, той е получил добро образование (отличен книжовен български език, ползване на френски и пр.). Баща му бил богат човек и е съвсем естествено да му е дал възможност да учи в добро училище ­ може би в Солун. Младежът имал духовно призвание и искал да стане монах, но бащата решил да възпрепятства тези му намерения, като го ожени за мома от съседното село. Всичко било готово за голямата сватба, но когато шествието с бъдещата булка тръгнало със свирни и песни към селото на младоженеца, изведнъж момичето се запревивало от болки, паднало и издъхнало. След такова Божие знамение бащата вече не искал да се противопоставя на призванието на сина си. Това събитие ще да е станало около 1880 г., макар че датировките са само ориентировъчно.

След това младият човек отива в Св. Гора. Постъпва като общ работник и послушник в руския скит “Св. Андрей”. После обикаля няколко гръцки манастира, където изучава както гръцки език, така и църковния богослужебен ред. Накрая се установява в българската келия (т.е. малък манастир) “Достойно ест”, която по това време е наброявала към 20 души.

Тук той приема монашество. След време при него идва и собствения му баща, който също се замонашва и доживява дните си като добър отшелник.

“Достойно ест” е една от най-знаменитите келии в цялата Св. Гора. Тук през 980 г. (или 982 г.) се е извършило чудото, при което архангел Гавриил се явил на един млад монах със същото име и му изпял песнопението “Достойно ест”, след което го написал с пръст върху каменна плоча. Оттогава тази богородична песен се пее по всички православни храмове по света. Чудотворната икона на св. Богородица, наречена “Достойно ест”, била пренесена в главния светогорски храм Протатон в столицата на Атон Карея. От незапомнени времена келията “Достойно ест” се населява от български монаси.

Счита се, че духовен учител на о. Иоан е бил схимонах Гавриил, чийто портрет и днес стои в гостната стая на келията. Младият монах прекарал цели 15 години като прост монах и йеродякон, след което бил ръкоположен за йеромонах. Бил определен за духовник-изповедник на братята в келията. Той явно е съчетавал две привидно противоречиви дарби ­ бил е едновременно ярък и силен водач и заедно с това преблаг и милостив по сърце. Целият живот на келията “Достойно ест” през нашия век е под знака на неговата личност.

В 1905 г. обителта пострадала от земетресение. През 1906 г. тя била почти изцяло обновена. Имала е около 40 стаи, включително три големи гостни стаи. В годините преди Балканската война келията се превръща в най-активния център на книгоиздаването на българите в Св. Гора. Под ръководството на йеросхимонах Иоан са публикувани многобройни (над десет) книги и брошури, отпечатани главно в Солун. В тази работа о. Иоан си е сътрудничел активно с книжовници като схимонах Паисий Българин, Ефтим Спространов и др. Става дума главно за преводна и компилативна църковна литература, но някъде из брошурите можем да намерим и живото проповедническо слово на йеросхимонаха.

Подробно изследване на изданията на о. Иоан не само че не е извършвано, но дори не е и замисляно. Сякаш не си даваме сметка, че Българското възраждане завършва с Освобождението от 1878 г. само за част от българския народ. Друга голяма част остава под османското иго ­ и там продължават да действат с възрожденска мисия ярки личности. Такъв светител и възрожденец е йеросхимонах Иоан Достоинский.

За съжаление, Балканската война завършва с трагичното противопоставяне между българи и гърци. Българското книгопечатане в Гърция става невъзможно. Отец Иоан успява да отпечата още няколко книжки ­ в Цариград и София ­ но скоро и тези възможности са прекъснати.

Ала главното призвание на достоинския йеросхимонах е било не нещо друго, а самата духовност. От началото на века неговата слава на духовник-изповедник се разнесла по цялата Св. Гора. Преданието гласи, че при него са идвали да се изповядват и да търсят духовно ръководство монаси от целия полуостров Атон и дори двама бивши Вселенски Патриарси, някои сръбски митрополити.

Много поклонници от българските македонски земи и от освободена България също са ставали негови духовни чеда и след това са поддържали с писма-изповеди връзката си със своя старец. Това особено важи за българската емиграция в Америка. Те до голяма степен поддържали със средства келията “Достойно ест” и нейните дейности, като купували по пощата нейните печатни издания. Мнозина от духовните чеда на о. Иоан Достоинский никога не са го виждали, а са имали с него само писмена връзка. Отец Иоан не оставял никого без отговор и без внимание, така че денем и нощем бил изпълнен с двата вида богослужение ­ литургическото в храма и духовното лечителство спрямо безбройните му духовни чеда.

Когато архимандрит Гавриил посетил о. Иоан, видял “шестнайсет сандъци, пълни с препоръчани писма от всички краища на света” ­ това са били задочните изповеди пред духовника. Можем да си представим, че на тези писма съответстват още шестнайсет сандъка с духовните писма на самия отец изповедник, в които той е изпращал своите обнадеждаващи наставления.

Как ли могат да се съберат и издадат поне част от тези живи духовни бисери? По подобие на сборниците на мнозина духовни учители. И колко липсва такова четиво именно в българската книжнина!

Вследствие на безспирен почти 60-годишен монашески подвиг към 1937 г. йеросхимонах Иоан изгубва телесното си зрение. Но той запазва ясния си духовен взор до самата си смърт, която настъпва на 19 юли ст. ст. (1 август н. ст.) 1942 г. в самото навечерие на големия християнски празник Илинден. Келийното братство е запазило черепа му в дървена кутия с надпис, а фотографският му портрет стои на видно място в гостната стая на келията.

Като всеки светогорски монах-молитвеник и духовник йеросхимонах Иоан винаги ще остане неизвестен нам относно повечето от делата си ­ съкровено обърнати към Бога. Наш дълг е да въздигнем по-високо светилника, за да почерпим от светлината му. Защото не той има нужда от нашата слава, а ние от неговата.

Георги ТОДОРОВ

СВ. ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ЗОГРАФСКИ МЪЧЕНИЦИ

През 1274 г. византийският император Михаил Палеолог се съгласил на уния с Рим. Целта на т. нар. Лионска уния била да получи от Запад помощ срещу арабите. През 1278 г. той издал указ унията да се въвежда чрез всички насилствени мерки. Светогорските монаси изпратили послание до императора, в което твърдо отстоявали невъзможността да приемат унията. Освен това те го молили да държи онова учение, което е приел от св. отци.

Във Византия и Св. Гора дошли папски пратеници, за да проверят прилагането на Лионската уния. Някой манастири ги приели от страх, но други не и затова пострадали. В това число бил и българският Зографски манастир.

Тези, които се нахвърлили срещу манастира, били скитащи рицари-кръстоносци. Игуменът Тома накарал по-малодушните да се скрият някъде по планинските пещери. А той с 21 монаси и 4 миряни се заключили в манастирската кула.

Кръстоносците подпалили кулата от всички страни. Затворените вътре 26 защитници на Православието загинали сред пламъците. Това се случило на 10 октомври 1284 г. Не са известни имената на четиримата миряни. Известни са само имената на монасите: Тома, Варсануфий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Яков, Иов, Киприян, Сава, Яков, Мартиниан, Козма, Сергий, Мина, Йоасаф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан и Партений. От всички само монах Партений не загинал в пламъците, а паднал от кулата. Той живял още 30 дни и така имал възможност да разкаже всичко на завърналите се по-късно в манастира братя.

През 1873 г., за да не рухне кулата, монасите я съборили сами, като издигнали на нейно място паметник. Осветили го на 10 октомври.

НОВИНИ

50 ГОДИНИ БЪЛГАРСКО ЦЪРКОВНО ПОДВОРИЕ В МОСКВА

На 10 октомври за Москва замина църковна делегация, водена от Българския патриарх Максим. Негово Светейшество се придружава от Високопреосвещените митрополити бивш Нюйоркски Геласий и Доростолски и Червенски Неофит.

Българското църковно подворие в Русия е открито на 17 юли 1948 г. Тогава с благословението на приснопаметния Московски и на цяла Русия патриарх Алексий I храмът “Успение Богородично” е предоставен за духовните нужди на българите в Москва.

В продължение на пет години (1950-1955 г.) подворието е възглавявано от сегашния Български патриарх Максим. Днес негов предстоятел е архимандрит Борис.

Тържествата по повод годишнината трябваше да бъдат проведени през месец юли т.г., но бяха отложени поради внезапната кончина на приснопаметния Старозагорски митрополит Панкратий.

ВТОРИ ФЕСТИВАЛ НА БАЛКАНСКИЯ ПРАВОСЛАВЕН МЛАДЕЖКИ СЪЮЗ

От 5 до 8 септември в град Йерисос, Гърция, се проведе Вторият фестивал на Балканския православен младежки съюз (англ. ­ BOYA). По покана и с благословението на местния митрополит еп. Никодим там се събраха младежи и духовници от поместните православни църкви на Албания, България, Гърция, Румъния и Сърбия, както и представители на Вселенската патриаршия.

Българската група бе представена от членове на Православните богословски факултети във Велико Търново и София, ПХД “Св. Евтимий, патриарх Търновски” и Духовната семинария “Св. св. Кирил и Методий” в Пловдив.

Фестивалът бе открит от генералния секретар на BOYA г-н Янис Зервос. Митрополит Никодим приветства гостите си най-сърдечно и прочете приветствено писмо от архиепископа на Гръцката православна църква Негово Високопреосвещенство Христодул.

Доклади през трите заседатели дни изнесоха о. Йоан Стоица (преподавател в Православния богословски факултет в Букурещ), гл. ас. Димитър Киров (преподавател в ПБФ във В. Търново), о. Георгос Капсанис и др. Поставени бяха много въпроси, свързани със състоянието на Православната църква в нашето съвремие. Младежите участваха в службите и тържествата, посветени на празника Рождество Богородично, което им даде възможност опитно да преживеят и почувстват своето единство в Православието.

След края на работната програма участниците обиколиха с кораб Света Гора и се поклониха на мощите на св. Макрина, св. Дионисий Ареопагит, св. Анастасия Римлянка, св. Дамян и част от Кръста Господен, пазени в манастира “Св. Григорий”. Групата посети и един от най-известните женски манастири в православния свят ­ “Ормилия”, който е метох на светогорската обител “Симон Петър”.

Невена ГАВАЗОВА

ПРАЗНИЧНО БОГОСЛУЖЕНИЕ В ЛОМ

На 17 септември ­ празник на св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов ­ Видинският митрополит Дометиан отслужи архиерейска св. Литургия в Съборния храм “Успение Богородично” в Лом. Преди седем години гражданите на Лом избраха празника на св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов за патронен празник. В богослужението взеха участие арх. н-к ик. Цветан Т. Антонов, ик. Петър Радославов и ик. Живко П. Тодоров. Литургийните песнопения бяха изпълнени от ученическия хор за църковни песнопения “Вяра, Надежда и Любов” с музикален ръководител Соня Иванова. На богослужението присъстваха кметът на община Лом ­ Богомил Колчев, заместник-кметовете, общинската администрация, бизнесмени, директори и учители, представители на културната и стопанско-икономическата общественост в града. Високопреосвещеният митр. Дометиан произнесе вдъхновено архипастирско слово за празника и отправи отечески благопожелания християнските добродетели ­ вярата, надеждата и любовта ­ да бъдат ръководни принципи в личния, семейния и обществения живот.

След богослужението, съпроводен от кмета, архиерейския наместник и други представители на гражданската администрация, митр. Дометиан присъства на всички тържества и изяви на ломската културна общественост. Вечерта в големия салон на читалище “Постоянство” митр. Дометиан присъства на концерта от ломските културни дейци и индивидуални изпълнения на оперетни актьори ­ гости от Държавния музикален театър в София и от ломски вокални и инструментални изпълнители.

ХРОНИКА НА ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ ПРЕЗ 1998 г. В БЪЛГАРСКАТА ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКА ЕПАРХИЯ

Великобритания. От 19 до 26 май митрополит Симеон гостува на българската община “Св. Иван Рилски” в Лондон.

Със задоволство и благодарност отбелязваме, че г-н Иван Станчов, българ-ският посланик в Лондон, прояви разбиране за църковно-народната мисия на Българската църква на Запад и разреши в двора на посолството да се създаде църковно-просветен културен център: български православен параклис “Св. Иван Рилски”, читалище и българско училище за 95 деца. Бе организирано и неделно училище по вероучение. По-късно енорийският свещеник о. Симеон Илиев получи и служебна квартира в този комплекс.

На 24 май, Празника на славянската писменост и култура, в двора на Българското посолство бе организирано тържество и бе отслужена св. Литургия от митрополит Симеон.Той направи официално посещение на българското училище. В Българското посолство се състоя прием и бе открит български културен клуб. На тържествата присъстваха около 250-300 сънародници.